В моята стая

от Жак Превер

Някой ден ти ще дойдеш

във моята стая.

Казвам "моя", макар че

чия е, не зная.

Беше празна, когато

влязох тук един ден,

и нямаше друго

във нея освен

наниз чушки, червени

като малък пожар,

на стената отсреща,

белосана с вар.

Останах и вече

тука дълго живея

и всеки ден чакам

да дойдеш във нея.

Не правя нищо, тоест нищо сериозно,

сутрин издавам гласове на животни,

магарешки рев, кукуригане, лай,

и защо ли го правя, един дяволът знай,

но ми става приятно да играя така;

играя си също и със свойте крака,

краката са всъщност много разумни,

с тях можеш да идеш много далече,

ако, разбира се, ти се иска да ходиш,

а когато пък искаш да седиш у дома си,

те остават си с теб и ти правят компания

и измислят за теб безброй знаимания,

чуят ли музика, краката танцуват,

как се танцува без крака? Въобще

човек трябва да бъде - както често и бива -

наистина тъп, за да прави такива

ужасно тъпи човешки сравнения,

като "тъп като крак" или пък "безгрижен

като врабче". Врабчето едва ли

е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур

само когато си няма грижи,

а когато си има, и то,

сто на сто,

е доста угрижено. Какво знаем за него?

То даже не се и нарича с туй име,

човекът решил е да го нарече

така точно и много любопитно е, че

ако дълго повтаряш тази дума "врабче",

тя губи смисъл. Въобще имената...

Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.

А не може ли иначе да бъде все пак:

"Керван бонапарти вървеше в пустинята."

"Дромедарий възлезе на персийкия трон."

Какво толкоз му има и звукът не е лош,

лошо е само, че след тях Тим-Там-Том

уж е с три имана, пък се движи пешком,

а това е ужасно опасен симптом,

защото след него върви Еди-кой си,

а подир Еди-кой си иде Еди-какво си

и всеки от тях във себе си носи,

колкото там да рева и да лая,

единствена мисъл

и таз мисъл е тая,

че ти ще дойдеш

във моята стая.

Ще дойдеш и дрехите си

ще хвърлиш на стола

и пред мен ще застанеш

неподвижна и гола

във свойта невиждана

до днес красота,

ослепително бяла,

с червени уста,

по-червени от чушките

на стената отсреща,

и ръка аз към тебе

ще протегна гореща,

и двама ще легнем,

аз до теб, ти до мен...

И туй само го мисля,

но знам, един ден

във тази моя -

не моя стая,

днес или утре,

ти ще дойдеш накрая!

превод: Валери Петров от сборника "Дъжд и слънце над Сена", Народна култура, София, 1989 г.